28-ми януари 2015

Покривката снежна трупаше се тихо навън и свищеше вятърът благозвучно.

Бял Снежко усмихнато гледаше и диражираше снежинките засмени.

Снежинка подир снежинка вятърът разнасяше из полята широки.

Една по една, песен след песен, те игриво се заиграваха в полета си

и със засилка далечна блъскаха се те в прозорците крехки и ставаха на капки дъжд.

За тях веселба бе да се съберат заедно,

да поиграят задружно и да щипнат децата по бузите румени.

Невинно блъскаха се те в прозорците и бръщолебеха нещо,

хвърчаха безтегловно и приканваха приятелите си да идват.

Стоях си аз вътре на топло и гледах полета им през прозорчето изпотено.

Ала вятърът ечеше през пукнатините и всякаш шепнеше ми и той нещо.

Говореше ми с глас тих, с глас притихнал и дрезгав, с глас човешки.

Разказваше ми той за момиче румено и засмяно; за момичето, за което копнеех.

За бузите й румени, усмивката й слънчева, косата й дълга, очите й зелени.

За момиче далеч от мен, на разстояние не дълго, а достижимо.