16-ти октомври 2014

Коридорът бе изпълнен със сивота.

Това широко пространство, видяло толкова красоти,

всякаш този ден бе мрачно застинало като лава.

И ето: облаците насреща стояха подире ни и се готвеха да изсипят сълзите си съболезнователни.

Тъмнината обхванала бе този коридор

и разпростираше ли се из ъглите му

със бързина пословична, изпреварваща стихията прииждаща отгоре.

Миг на тишина и погледи затаени.

Скърцане на врата. Прокрадване на лъч.

В мрачната далечина прозряваше се ти:

окрилена, с коси руси, очи зелени.

Стаята сива оцвети ти в цветове пъстри, а студенината изгони с усмивка нежна.

Облаците черни отпрати с погледи слънчеви.

И озари се коридора, и оживи се.

И заприиждаха вече хората с усмивки широки и лица нетревожни.

Къде се бе ти крила досега? Защо не бе появила се ти по-рано?

Остани. Нека този миг скъп продължи.

Продължавай да ме огряваш всеки ден.