16-ти октомври 2014

Времето минаваше бързо.

Часовникът отброяваше четири и половина следобед.

Ресторантът блестеше от бялата украса.

Топлината от свещите се бе разпръснала из пространството.

 

Цветята се извисяваха гордо от вазите,

всякаш в нетърпеливо очакване на тържестения момент.

И те, както нас, с трепетно вълнение

отброяваха оставащите мигове до шест часа.

 

И ето ти сама бе отново.

Стоеше срамежливо в ъгълчето. Изглеждаше изморена.

Беше тиха и замислена.

Излъчваше увереност и спокойствие.

 

Какво ли си мислеше?

Как се чувстваше сред близки и непознати хора?

 

Прикриваше се зад масата,

ала всякаш озаряваше целия ресторант.

Спрях се за миг и те загледах.

Коси руси, очи зелени.

 

Останах безмълвен.

Времето спря. Часовникът спря да тиктака.