18- ти феврурари 2017

Не бяха виждали се четири години те.

Тя бе отишла в Европа да търси щастието; той останал бе в Америка да търси своето. Минаваха се годините и те двамата пишеха си, ала не бяха се виждали.

Той отишъл бе да я изпрати на последния им ден на същия континент – спомняше си още как виждаше я да маха от вагона на метрото и да отива за летището.

Престрашил се бе тоз наш юнак в тоз ден да хване автобуса и да отиде да й каже

“довиждане” с мисълта, че отново ще се видят и ще бъдат на един и същи континент.

Събрал кураж бе тогава той.

Сложил бе костюмът и отишъл бе тогава да хване автобуса да се сбогува той с нея.

Ала оттогава изминали бяха цели четири години. Разстоянието помежду им разделяше ги, но продължаваше той да мисли за нея и не беше я изтрил от съзнанието си.

Избликваха хубавите спомени от моментите им заедно и отново той пренасяше се обратно във времето. Мечтаеше той отново да се видят. Само двамата. Да излезнат на среща.

И окуражи се най-накрая тоз юнак и със затуптяло сърце потегли той високо в небесата. Дошло време бе те да се видят. Да се видят и да се прегърнат. Да се посмеят заедно и отново да бъдат на един и същи континент, макар и само за два дни.

 

12-и декември 2015

Quincy Market бе нашарен с червено-бели цветове.

Коледа наближаваше. Две седмици деляха ни от този празник.

Не се чувстваше всякаш празниците наближаваха обаче.

 

Топло бе навън. Червено-белите Снежанки украсили бяха входа и раздаваха усмивки.

Майки с дъщерите пиеха топъл шоколад.

Приятели хапваха шоколад и смееха се.

Момче и момиче говореха си шепнешком и крояха планове за празниците.

Две госпожици отсреща говореха си на италиански и оглушаваха залата с техния смях.

 

Коледна музика тананикаше и приповдигаше настроението на всички.

Снежанките навън махаха дружелюбно и пръскаха щастие с усмивките си.

 

А стоеше си той сам горе в кафенето и пиеше си топлия шоколад.

Не обичаше той празниците. Далеч бе от близките и приятелите.

Сам бе в чужда държава, липсваха му милите коледни моменти пред елхата;

бумпетено на печката; пухтенето от комина; искрите и жарта.

Липсваха му топлите прегръдки и смешките с приятелите.

Липсваха му гледането на филми със семейството и събирането около трапезата.

 

Далеч бе той от тях, ала у дома чувстваше се в това кафене.

Усмихваха му се момичетата отсреща; махаха му русите Снежанки.

Танцуваше той на музиката и тананикаше си, че скоро ще е у дома.

 

                                                                                                                        

8-ми февруари 2014

Тръгнах аз срамежлив юнак без калпак

височините аз да покорявам.

С одежди нови и чувства неизречени,

затайл бях дъх аз да те срещна.

 

Стоеше сама ти с гръб към мен.

Стоеше ти до ледената пързалка.

Беше спокойна и замислена.

Гледаше с усмивка към пързалката.

 

Косата ти бе спусната.

Извади червило.

Устните ти заблестяха в далечината.

Ще успея ли да те прегърна отново?

 

Забързах се аз към теб.

Снежните препятствия аз преодолявах.

Ново снежно препятствие ни делеше един от друг.

Тръгнах храбро аз. Ще стигна ли до теб?

 

Затаих дъх аз. Скок.

Бях от другата страна.

Гледах те застанала още до пързалката.

Виждах край аз на този път.

Приближих се аз до теб

и те потупах по рамото.

Сърцето ми тревожно затуптя.

Обърнах се и се усмихна.

 

Поехме си двамата дъх и мълчахме.

Последва прегръдка топла.

Усмихна се отново.

Смехът ти чух аз отново.

23-ти август 2014

Този иначе слънчев ден изглеждаше посивял.

А  стоеше ли той до стария фонтан и си мислеше наум за нея.

Станал той бе рано и подготвял се бе от сутринта да отиде в парка.

 

Там, сред хора различни, очакваше той да я види.

Да й се усмихне и да я прегърне. Да й каже думи две.

Да се разходят в парка, да се посмеят, да я покани на сватба.

 

Цървулите и одежди стари оставил бе той на село.

Тръгнал бе смелчагът с премени нови, с обуща нови, с надежди малко по-големи.

Подухваше леко ветрецът игриво, всякаш да окуражи тоз юнак.

 

Миг на мълчание продължително.

Затаен дъх. Миг на очакване. Пухкане.

Поглед притаен, трепет на листа, шушукащи за таз мома красива.

 

И гледаше той в далечината: къде ли бе тя?

Поглед вляво, поглед вдясно. Ни глас, ни позната усмивка насреща.

А времето минаваше ли то неусетно, ала чакаше той, чакаше още търпеливо.

 

Със сърце тупкащо ритмично, с походка лъвска крачейки около фонтана,

продължаваше той да си мисли наум и да гледа в далечината.

Изгубил той не бе надежда; чакаше я да се появи отнякъде.

 

Вятърът продължаваше игриво да окуражава тоз юнак,

всякаш в одобрение на тез чувства притеснителни.

И засили, и забрули той листата силно, да изгони облаците сиви.

 

И прокрадваха се вече лъчи светли, озариха поляната зелена,

пречупваха се през дърветата червеникаво прошарени и прииждаха до стария фонтан.

Отразяваха се в капките вода, пречупваха се и оформяха усмивка мила.

 

Ала не бяха това лъчите: беше нейната усмивка!

Обърна се той и видя до него застанала да стои тя.

И я прегърна, и се засмя, и стана му леко, и затупка сърцето игриво.

 

This slideshow requires JavaScript.

16-ти октомври 2014

Времето минаваше бързо.

Часовникът отброяваше четири и половина следобед.

Ресторантът блестеше от бялата украса.

Топлината от свещите се бе разпръснала из пространството.

 

Цветята се извисяваха гордо от вазите,

всякаш в нетърпеливо очакване на тържестения момент.

И те, както нас, с трепетно вълнение

отброяваха оставащите мигове до шест часа.

 

И ето ти сама бе отново.

Стоеше срамежливо в ъгълчето. Изглеждаше изморена.

Беше тиха и замислена.

Излъчваше увереност и спокойствие.

 

Какво ли си мислеше?

Как се чувстваше сред близки и непознати хора?

 

Прикриваше се зад масата,

ала всякаш озаряваше целия ресторант.

Спрях се за миг и те загледах.

Коси руси, очи зелени.

 

Останах безмълвен.

Времето спря. Часовникът спря да тиктака.

 

16-ти октомври 2014

Времето минаваше бързо.

Часовникът отброяваше четири и половина следобед.

Ресторантът блестеше от бялата украса.

Топлината от свещите се бе разпръснала из пространството.

Цветята се извисяваха гордо от вазите,

всякаш в нетърпеливо очакване на тържестения момент.

И те, както нас, с трепетно вълнение

отброяваха оставащите мигове до шест часа.

И ето ти сама бе отново.

Стоеше срамежливо в ъгълчето. Изглеждаше изморена.

Беше тиха и замислена.

Излъчваше увереност и спокойствие.

Какво ли си мислеше?

Как се чувстваше сред близки и непознати хора?

Прикриваше се зад масата,

ала всякаш озаряваше целия ресторант.

Спрях се за миг и те загледах.

Коси руси, очи зелени.

Останах безмълвен.

Времето спря. Часовникът спря да тиктака.

16-ти октомври 2014

Колко често се случва да се замечтаем?

Да се впуснем в облаците свободно и да поемем дълбоко дъх.

Въздишка, последвана от широка усмивка.

Въздишка, знак на замечтаност и неизречени чувства.

 

Замечтан тръгнах аз свободно да крача.

Бялото пространство обградило ме бе отвсякъде.

Накичен с китка свежа, тичах аз през пуха мек.

Крачка след крачка, облак след облак.

Високо бе ти този ден.

Разстоянието делеше ни един от друг.

Пътят широк разпрострял се бе пред мен.

Кръстопът напред. Врата. Накъде да тръгна, за да стигна аз до теб?

16-ти октомври 2014

Колко често се случва да се замечтаем?

Да се впуснем в облаците свободно и да поемем дълбоко дъх.

Въздишка, последвана от широка усмивка.

Въздишка, знак на замечтаност и неизречени чувства.

 

Замечтан тръгнах аз свободно да крача.

Бялото пространство обградило ме бе отвсякъде.

Накичен с китка свежа, тичах аз през пуха мек.

Крачка след крачка, облак след облак.

 

Високо бе ти този ден.

Разстоянието делеше ни един от друг.

Пътят широк разпрострял се бе пред мен.

Кръстопът напред. Врата. Накъде да тръгна, за да стигна аз до теб?

 

16-ти октомври 2014

Тичах аз, тичах в града голям,

при теб аз да стигна.

За миг да те погледна

и да ти се усмихна.

 

Градът голям всякаш ме бе погълнал.

Тичах аз, продължавах аз да тичам, блок след блок.

Подминавах сграда подир сграда.

Слънцето скрило се бе вече от хоризонта.

 

“Продължавай, тичай, тичай” — изрече ми някого тихо.

С походка ускорена и усмивка широка,

вървях аз по улиците прашни

и си шепнех, че до теб аз ще стигна.

 

Стоп. Спрях.  Огледах се.

Кръстовище. Сграда. Хотел. Бях стигнал.

Сърцето ми затуптя звучно.

Поех дъх аз и се затичах отново.

16-ти октомври 2014

Тичах аз, тичах в града голям,

при теб аз да стигна.

За миг да те погледна

и да ти се усмихна

 

Градът голям всякаш ме бе погълнал.

Тичах аз, продължавах аз да тичам, блок след блок.

Подминавах сграда подир сграда.

Слънцето скрило се бе вече от хоризонта.

 

“Продължавай, тичай, тичай” — изрече ми някого тихо.

С походка ускорена и усмивка широка,

вървях аз по улиците прашни

и си шепнех, че до теб аз ще стигна.

 

Стоп. Спрях.  Огледах се.

Кръстовище. Сграда. Хотел. Бях стигнал.

Сърцето ми затуптя звучно.

Поех дъх аз и се затичах отново.