16-ти октомври 2014

Времето минаваше бързо.

Часовникът отброяваше четири и половина следобед.

Ресторантът блестеше от бялата украса.

Топлината от свещите се бе разпръснала из пространството.

Цветята се извисяваха гордо от вазите,

всякаш в нетърпеливо очакване на тържестения момент.

И те, както нас, с трепетно вълнение

отброяваха оставащите мигове до шест часа.

И ето ти сама бе отново.

Стоеше срамежливо в ъгълчето. Изглеждаше изморена.

Беше тиха и замислена.

Излъчваше увереност и спокойствие.

Какво ли си мислеше?

Как се чувстваше сред близки и непознати хора?

Прикриваше се зад масата,

ала всякаш озаряваше целия ресторант.

Спрях се за миг и те загледах.

Коси руси, очи зелени.

Останах безмълвен.

Времето спря. Часовникът спря да тиктака.

Liked reading this? Found it confusing? Share your thoughts.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.