Покривката снежна трупаше се тихо навън и свищеше вятърът благозвучно.
Бял Снежко усмихнато гледаше и диражираше снежинките засмени.
Снежинка подир снежинка вятърът разнасяше из полята широки.
Една по една, песен след песен, те игриво се заиграваха в полета си
и със засилка далечна блъскаха се те в прозорците крехки и ставаха на капки дъжд.
За тях веселба бе да се съберат заедно,
да поиграят задружно и да щипнат децата по бузите румени.
Невинно блъскаха се те в прозорците и бръщолебеха нещо,
хвърчаха безтегловно и приканваха приятелите си да идват.
Стоях си аз вътре на топло и гледах полета им през прозорчето изпотено.
Ала вятърът ечеше през пукнатините и всякаш шепнеше ми и той нещо.
Говореше ми с глас тих, с глас притихнал и дрезгав, с глас човешки.
Разказваше ми той за момиче румено и засмяно; за момичето, за което копнеех.
За бузите й румени, усмивката й слънчева, косата й дълга, очите й зелени.
За момиче далеч от мен, на разстояние не дълго, а достижимо.