Коридорът бе изпълнен със сивота.
Това широко пространство, видяло толкова красоти,
всякаш този ден бе мрачно застинало като лава.
И ето: облаците насреща стояха подире ни и се готвеха да изсипят сълзите си съболезнователни.
Тъмнината обхванала бе този коридор
и разпростираше ли се из ъглите му
със бързина пословична, изпреварваща стихията прииждаща отгоре.
Миг на тишина и погледи затаени.
Скърцане на врата. Прокрадване на лъч.
В мрачната далечина прозряваше се ти:
окрилена, с коси руси, очи зелени.
Стаята сива оцвети ти в цветове пъстри, а студенината изгони с усмивка нежна.
Облаците черни отпрати с погледи слънчеви.
И озари се коридора, и оживи се.
И заприиждаха вече хората с усмивки широки и лица нетревожни.
Къде се бе ти крила досега? Защо не бе появила се ти по-рано?
Остани. Нека този миг скъп продължи.
Продължавай да ме огряваш всеки ден.