Не бяха виждали се четири години те.
Тя бе отишла в Европа да търси щастието; той останал бе в Америка да търси своето. Минаваха се годините и те двамата пишеха си, ала не бяха се виждали.
Той отишъл бе да я изпрати на последния им ден на същия континент – спомняше си още как виждаше я да маха от вагона на метрото и да отива за летището.
Престрашил се бе тоз наш юнак в тоз ден да хване автобуса и да отиде да й каже
“довиждане” с мисълта, че отново ще се видят и ще бъдат на един и същи континент.
Събрал кураж бе тогава той.
Сложил бе костюмът и отишъл бе тогава да хване автобуса да се сбогува той с нея.
Ала оттогава изминали бяха цели четири години. Разстоянието помежду им разделяше ги, но продължаваше той да мисли за нея и не беше я изтрил от съзнанието си.
Избликваха хубавите спомени от моментите им заедно и отново той пренасяше се обратно във времето. Мечтаеше той отново да се видят. Само двамата. Да излезнат на среща.
И окуражи се най-накрая тоз юнак и със затуптяло сърце потегли той високо в небесата. Дошло време бе те да се видят. Да се видят и да се прегърнат. Да се посмеят заедно и отново да бъдат на един и същи континент, макар и само за два дни.