Този иначе слънчев ден изглеждаше посивял.
А стоеше ли той до стария фонтан и си мислеше наум за нея.
Станал той бе рано и подготвял се бе от сутринта да отиде в парка.
Там, сред хора различни, очакваше той да я види.
Да й се усмихне и да я прегърне. Да й каже думи две.
Да се разходят в парка, да се посмеят, да я покани на сватба.
Цървулите и одежди стари оставил бе той на село.
Тръгнал бе смелчагът с премени нови, с обуща нови, с надежди малко по-големи.
Подухваше леко ветрецът игриво, всякаш да окуражи тоз юнак.
Миг на мълчание продължително.
Затаен дъх. Миг на очакване. Пухкане.
Поглед притаен, трепет на листа, шушукащи за таз мома красива.
И гледаше той в далечината: къде ли бе тя?
Поглед вляво, поглед вдясно. Ни глас, ни позната усмивка насреща.
А времето минаваше ли то неусетно, ала чакаше той, чакаше още търпеливо.
Със сърце тупкащо ритмично, с походка лъвска крачейки около фонтана,
продължаваше той да си мисли наум и да гледа в далечината.
Изгубил той не бе надежда; чакаше я да се появи отнякъде.
Вятърът продължаваше игриво да окуражава тоз юнак,
всякаш в одобрение на тез чувства притеснителни.
И засили, и забрули той листата силно, да изгони облаците сиви.
И прокрадваха се вече лъчи светли, озариха поляната зелена,
пречупваха се през дърветата червеникаво прошарени и прииждаха до стария фонтан.
Отразяваха се в капките вода, пречупваха се и оформяха усмивка мила.
Ала не бяха това лъчите: беше нейната усмивка!
Обърна се той и видя до него застанала да стои тя.
И я прегърна, и се засмя, и стана му леко, и затупка сърцето игриво.