8-ми февруари 2014

Тръгнах аз срамежлив юнак без калпак

височините аз да покорявам.

С одежди нови и чувства неизречени,

затайл бях дъх аз да те срещна.

 

Стоеше сама ти с гръб към мен.

Стоеше ти до ледената пързалка.

Беше спокойна и замислена.

Гледаше с усмивка към пързалката.

 

Косата ти бе спусната.

Извади червило.

Устните ти заблестяха в далечината.

Ще успея ли да те прегърна отново?

 

Забързах се аз към теб.

Снежните препятствия аз преодолявах.

Ново снежно препятствие ни делеше един от друг.

Тръгнах храбро аз. Ще стигна ли до теб?

 

Затаих дъх аз. Скок.

Бях от другата страна.

Гледах те застанала още до пързалката.

Виждах край аз на този път.

Приближих се аз до теб

и те потупах по рамото.

Сърцето ми тревожно затуптя.

Обърнах се и се усмихна.

 

Поехме си двамата дъх и мълчахме.

Последва прегръдка топла.

Усмихна се отново.

Смехът ти чух аз отново.

8-ми февруари 2014

Тръгнах аз срамежлив юнак без калпак

височините аз да покорявам.

С одежди нови и чувства неизречени,

затайл бях дъх аз да те срещна.

 

Стоеше сама ти с гръб към мен.

Стоеше ти до ледената пързалка.

Беше спокойна и замислена.

Гледаше с усмивка към пързалката.

 

Косата ти бе спусната.

Извади червило.  

Устните ти заблестяха в далечината.

Ще успея ли да те прегърна отново?

 

Забързах се аз към теб.

Снежните препятствия аз преодолявах.

Ново снежно препятствие ни делеше един от друг.

Тръгнах храбро аз. Ще стигна ли до теб?

 

Затаих дъх аз. Скок.

Бях от другата страна.

Гледах те застанала още до пързалката.

Виждах край аз на този път.

Приближих се аз до теб

и те потупах по рамото.

Сърцето ми тревожно затуптя.

Обърнах се и се усмихна.

 

Поехме си двамата дъх и мълчахме.

Последва прегръдка топла.

Усмихна се отново.

Смехът ти чух аз отново.

23-ти август 2014

Този иначе слънчев ден изглеждаше посивял.

А  стоеше ли той до стария фонтан и си мислеше наум за нея.

Станал той бе рано и подготвял се бе от сутринта да отиде в парка.

 

Там, сред хора различни, очакваше той да я види.

Да й се усмихне и да я прегърне. Да й каже думи две.

Да се разходят в парка, да се посмеят, да я покани на сватба.

 

Цървулите и одежди стари оставил бе той на село.

Тръгнал бе смелчагът с премени нови, с обуща нови, с надежди малко по-големи.

Подухваше леко ветрецът игриво, всякаш да окуражи тоз юнак.

 

Миг на мълчание продължително.

Затаен дъх. Миг на очакване. Пухкане.

Поглед притаен, трепет на листа, шушукащи за таз мома красива.

 

И гледаше той в далечината: къде ли бе тя?

Поглед вляво, поглед вдясно. Ни глас, ни позната усмивка насреща.

А времето минаваше ли то неусетно, ала чакаше той, чакаше още търпеливо.

 

Със сърце тупкащо ритмично, с походка лъвска крачейки около фонтана,

продължаваше той да си мисли наум и да гледа в далечината.

Изгубил той не бе надежда; чакаше я да се появи отнякъде.

 

Вятърът продължаваше игриво да окуражава тоз юнак,

всякаш в одобрение на тез чувства притеснителни.

И засили, и забрули той листата силно, да изгони облаците сиви.

 

И прокрадваха се вече лъчи светли, озариха поляната зелена,

пречупваха се през дърветата червеникаво прошарени и прииждаха до стария фонтан.

Отразяваха се в капките вода, пречупваха се и оформяха усмивка мила.

 

Ала не бяха това лъчите: беше нейната усмивка!

Обърна се той и видя до него застанала да стои тя.

И я прегърна, и се засмя, и стана му леко, и затупка сърцето игриво.

 

This slideshow requires JavaScript.

16-ти октомври 2014

Времето минаваше бързо.

Часовникът отброяваше четири и половина следобед.

Ресторантът блестеше от бялата украса.

Топлината от свещите се бе разпръснала из пространството.

Цветята се извисяваха гордо от вазите,

всякаш в нетърпеливо очакване на тържестения момент.

И те, както нас, с трепетно вълнение

отброяваха оставащите мигове до шест часа.

И ето ти сама бе отново.

Стоеше срамежливо в ъгълчето. Изглеждаше изморена.

Беше тиха и замислена.

Излъчваше увереност и спокойствие.

Какво ли си мислеше?

Как се чувстваше сред близки и непознати хора?

Прикриваше се зад масата,

ала всякаш озаряваше целия ресторант.

Спрях се за миг и те загледах.

Коси руси, очи зелени.

Останах безмълвен.

Времето спря. Часовникът спря да тиктака.

The Path to an MBA

Started as a Master of Education major, but I took zero ed classes. Changed to Master of Management, then Master of Business Administration (MBA). Then I dropped out. Took a trip to London around this time a year ago. A friend of mine (she knows who she is) encouraged me to go back and complete my degree. Returned from London and started taking summer classes to get back on track. Finished in December.

 32212807_10216303240839372_749074281043853312_o

16-ти октомври 2014

Колко често се случва да се замечтаем?

Да се впуснем в облаците свободно и да поемем дълбоко дъх.

Въздишка, последвана от широка усмивка.

Въздишка, знак на замечтаност и неизречени чувства.

 

Замечтан тръгнах аз свободно да крача.

Бялото пространство обградило ме бе отвсякъде.

Накичен с китка свежа, тичах аз през пуха мек.

Крачка след крачка, облак след облак.

 

Високо бе ти този ден.

Разстоянието делеше ни един от друг.

Пътят широк разпрострял се бе пред мен.

Кръстопът напред. Врата. Накъде да тръгна, за да стигна аз до теб?